В главата ми летят
ята от бели птици.
Със крясък ме зоват
и после закопчават ме
с червени белезници.

Очите ми кървят
жестоко изкълвани -
не виждам своя път,
усещам само клюнове
в любовните си рани.

Перата – женска гръд,
крилата с нокти в мене
се вкопчват; нежна плът -
усещам, че съм в нея,
с парфюм е напоена.

С начало и със край
тъй равен и тъй бял
а в центъра -
чернее се петно.

Под бялото -
метална маса,
пласт от лед, затрупан
от памучен сняг.
Освен горещото петно.

До преди малко е била
препълнена и жива
със чайник и сервиз от порцелан.
Сега е със петно.

И гостите следобедни ги няма
оставили са само
кафеено петно.

Преброих десет най-различни възглавници на двойното легло в ъгъла. Небрежно подредени върху кафеникавата завивка. Над леглото имаше прозорец с полу-прозрачно перде, а около него, на стените огромни снимки в рамки. Старите, оранжеви тапети почти не се виждаха, по стените, чак до тавана имаше рафтове пълни с книги. Много книги – малки, големи, стари и цветни. На шкафа до леглото стоеше странна, метална лампа и стъклена бутилка с вода. Отпред имаше ниска ракла, и върху нея непочистен, голям, черен, керамичен пепелник.

Над залива сме сами.
В кабинковия лифт.
Двама. На въжето.

Въжето се прокъсва
(представям си поне)
И ние с теб политаме
за миг.

Водите долу мътни са.
Фалшив водовъртеж
от множеството кораби
в пристанището. Днес.

Над залива сами сме.
В кабинковия лифт.
И аз теб не познавам.
Но няма нужда.

Въжето.
Се.
Прокъсва.

Да кажеш с поезия:
 ”Думите са ненужни.”
 ”Речта е излишна.”
 ”Езика ни чужд е.”
това е то нежна, приспивна песен.
 …но,
да пееш без думи, не е никак лесно.

Замръзнал вятър, сутрешна мъгла
Два фара режат тъмнината.

Асфалтът бавно се топи
от ледените капчици слана.

И ми се иска да пътувам със кола,
зората да преследвам като вятър,
във плен на ранобудна тягост,
със звуците на гуми по асфалта.

Къде сме? Кои сме в този свят?

Аз искам просто път,
мъгла,
асфалт,
кола,
и сутрешно кафе.

Във този соматичен мрак
агония изпълва всяка вена.
От жълто-белия антракс
крещи сестрата, смъртно подлудена.

Във погледа – фонтан искри,
устата сипе думи умъртвени.
Тях болка тъмна ги роди
сред кръв, умора, мисли озлобени.

В прозореца – прозрачен дъжд
пречупва, изкривява светлината.
Във капки чупи се лъчът,
във тялото се чупи и душата.

Цветовете от другата страна на погледа ми се променят рязко, когато усещам аромата на момиче до себе си. Сигурно е от възрастта, но тялото ми е все по-удобно. И въпреки това изпитвам все по-голяма нужда от нечие чуждо.
…
В стаята кислорода е почти свършил. Изпушихме го още снощи. Скоро слънцето ще изгрее и ако пердетата не са достатъчно плътни ще позволят на растението в ъгъла да произведе малко, за да се събудим. Сигурно не са, защото различавам силуета на сградата отсреща. Комини – сигурно е по-ниска от тази – шанса за слънце е още по-голям.
…
Усещам болка от светлината. От всички цветове сега виждам само червения.
– Събуди ли се? Чувам как мигаш. – Сладки звуци, които връщат в съзнанието ми спомени от изминалата вечер. Сега се сетих коя е тя. Колко тъжно, че не знам името и. Сигурен съм, че името и е хубаво и много и отива.
Може би Ана?
…
Рядко копнея за цигари и кафе сутрин, но ще я направя щастлива. Обичам когато хората се усмихват.
…
Може би е време да отворя прозореца? Сутрин е любимото ми време от деня, уви рядко имам смелосттада му се наслаждавам.
…
Продължителното съзерцаване един друг в тишината ме навежда на мисълта, че няма да бъдем така щастливи за дълго. По-добре да се възползваме напълно от красотата на момента. Защото втори няма да имаме. И това крие щастието ни. На кого му е притрябвала безкрайност. Безкрайността прави всичко евтино. На мен толкова ми стига. Време е това да се превърне в спомен.

не мога да порасна
между себе си и мен.
пространството не се
продава на деления.
от тук и от преди
все същият абсент,
натъпкан със старание
във вените.

благодаря на себе си
и мен,
че мислим
за удобството
при оцеляване.
в чаршафите,
които ще смекчат
вината, отрезвен,

събужда се денят
за зазоряване.

Echoes @ RadioLetters

Често когато разглеждам стари кадри от живота си (навярно заснети съвсем случайно) се питам: “Тази точка на кадъра птица ли е или дефект?”
-Не се тревожи, дефектна птица е :)

Като отрова в тънките ти вени,
препускаща по тъмни коридори.
Нощта е черно-син токсин.
Нощта е жива и самотна.

Препускаш по павираните улици
и спомняш смътно имена им.
Там тъмно, мрачно, светло е
единствено от лампата във мрака.

А тя примамва в своите мрежи -
лъчи, изгарящи мъглата;
милиони, ах, безброй мушици!
А после им кремираше телата.

А лампата се взира в теб ехидно
И теб примамва гладна в своите мрежи.
Съзнанието твое шизоидно
Намира в тях утеха, дом без грижи…

спомени от салфетки

I WANTED SO BADLY TO LIE DOWN NEXT TO HER ON THE COUCH, TO WRAP MY ARMS AROUND HER AND SLEEP. NOT FUCK, LIKE IN THOSE MOVIES. NOT EVEN HAVE SEX. JUST SLEEP TOGETHER, IN THE MOST INNOCENT SENSE OF THE PHRASE. BUT I LACKED THE COURAGE AND SHE HAD A BOYFRIEND AND I WAS GAWKY AND SHE WAS GORGEOUS AND I WAS HOPELESSLY BORING AND SHE WAS ENDLESSLY FASCINATING. SO I WALKED BACK TO MY ROOM AND COLLAPSED ON THE BOTTOM BUNK, THINKING THAT IF PEOPLE WERE RAIN, I WAS DRIZZLE AND SHE WAS A HURRICANE.

John Green, Looking For Alaska

Адът – това съм аз,
за мен.
Всяка вечер си мисля за теб,
за това какво бяхме
и за това
какво станахме

И се питам дали се решава
този проблем по някакъв път
дали има решение
и дали е проблем
а не просто
естествено
развитие
на нашите болни взаимоотношения.

Адът – това си ти,
за теб.
Всяка вечер забравяш
по малко за това
какво бяхме
и какво станахме.
За мен.

вярвах, че нещата са красиви.
че не е за едното чукане,
и мацките са като в книгите и филмите.
но всеки път оставах сам на пода,
сам с цигара и взе че ми хареса
да вярвам, че нещата са красиви.
чукането не е трудна работа.
дори усмивката на сутринта я мога,
погледът обаче е магия
с вкус на шоколад…

ликове
ехтяха от
далечния
ъгъл на
тавана.

самотно
умислен
трупах
решения
и проклинах
непосилно
тежката
атмосфера.
—
Зазоряваше се.
Абдикирал от плътта си
съчинявах
лековати
епитафи,
пробивайки
ядосано
вените си,
а те
шептяха ми:
“ела”.

верен
зов, който
обаче ми
рушеше
абстиненцията
—
абстрактната
земя полека

изстиваше,
душата ми
вадеше
аргументи срещу
“хазартното съществуване”.

преоткри набързо
реториката и
истината.

така в мен успя да
еманципира
безсмислието

-Мамка ти, животът ми е пълен с косми – проскърца през зъби сивокосата.

- Продължавай да се молиш на шкафа, само така ще успеем, само така…

И думите му се сподавиха в сълзи.

Вдъхновено от ‘Мечтите на Един Нещастник’ из бъдещата ми книга. Написано, някъде в далечната 2007 г. от един пиян Аз.

вече посрещам утрото в три сутринта. някъде там, преди и след това слънцето залязва. разчупвам тишината с каквото мога. понякога не успявам. тогава си купувам шоколад и стягам багажа си. защото вечер, винаги малко преди и след това, успявам да те срещна. вървящ по магистралите около врата ми.

“не знаех, че човек може да умре, когато е влюбен” – прочиташ ти края на моята книга, малко преди да ме прелистиш завинаги.

после аз съм всичко онова, което никога няма да познаеш. страниците, които няма да ти се случат. само един чувал, за който е нужна река. докато слънцето е луна в три през нощта.

алкохолни вечери
в цигарен дим
гравират пеперуди
във главата ми.
шумът е музика,
а музиката – шум.
или отвън китарите
са просто
вятърът.
светът е пощурял,
затворен между
тухлените си стени.
(децата там са полудели)
обърнали му гръб,
на мръсния бордюр
сме само аз
и ти.
и няколко цигари време.
(след тях и ние пак ще полудеем).

02.10.10

начупвам бавно
своите кости.
внимателно -
за да ме заболи.
оставям ги пред
твоя праг.
мълча до три.
останалото е банално -
боклукът се изхвърля
призори.

Сивотата на сутрешната мъгла проникваше във всяко кътче на града, правеше го още по – нереален. Единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха ромоленето на потока и тихото скърцане на дървения мост. “Нима това не е сън?”, питаха се двамата влюбени, притаили дъх. И въпреки красотата на заобикалящата ги природа, нищо не можеше да ги накара да откъснат очи един от друг. Тя, гледаща властно, но нежно, разтапящо. Той, преоткриващ себе си в погледа й. Целувката не беше избор или желание, а нужда. Допира на устните им преобърна цялата му вселена. За един миг той изпита милион чувства и емоции. С допира на устните им започна най – красивата приказка, с най – щастливите моменти, на места малко тъжна, на други – повече. И като всяка приказка, и тази имаше край. Тя дойде, промени живота му и изчезна като последния лъч на залеза… Времето мина бърэо, но незабравимо… Като дъх на фея.

Телата бяха навсякъде.

Не му трябваше помощ за да се ориентира в тесните коридори, но въпреки това затруднения имаше. Когато зад всеки ъгъл изкача нечие мъртво, безжизнено тяло – да, тогава дори и неговото чувство за ориентация го напускаше. Все пак кой има нужда от ориентация, когато навсякъде го чака смърт?

Не беше последния човек на земята, или поне изглеждаше абсурдно – абсурдно да е единствения оцелял, абсурдно разрушенията да са толкова големи, абсурдно да е засегнат целия свят. По дяволите и целия свят, нима още мислеше като човек? Че той е недостижим? Че света е неразрушим? Че човек е непобедим?

Той бе последния човек на земята. Наложи си сам да приеме тази истина. Дори да имаше други оцелели, за себе си той беше пръв, единствен и последен. Телата бяха навсякъде, но те бяха само спомен на един отдавна изчезнал свят. Да. Седмица. Когато всичко, което можеш да правиш, е да откриваш, времето няма значение. Не би имал закъде да бързаш – нима можеше да бърза да се прибере вкъщи? Той бе човек без дом, на един мъртъв свят, без дом, в една студена вселена, без дом…

Той все още беше човек. Той все още мислеше като човек.

Някъде, на другия край на света, един Бог излезе от своето бомбоубежище. Наместо един мъртъв свят Богът видя едно празно платно. Наместо разрушения Богът видя декори. Наместо мъртви тела Богът видя актьори, кукли и марионетки. Наместо човек Богът видя един артист.

I’m consistently ignoring my pain. My pain is frustrated and angry. Every time I refuse it the right to imposeIt reminds me of its constant presence.

My pain is alive and well. But it’s hungry for my attention. Every time I send it awayIt reinstates its presence with vengeance.

My pain boils the bloodAnd it lacks reason and patience. It crawls its way through my lifeWith mindless determination.

My pain decorates my homeAnd so pictures are hanging crooked. It aches every last of my bones To extract my one true pain.

- не ти ли омръзна да я гледаш тая форма? все тая остаряла форма. така ли не се намери някой да я промени. омръзна ми от сивото и от тежкото. и от тоя шум, по дяволите, омръзна ми!

- по дяволите, казваш..? ами ако дяволите бяха ангели? аз само предполагам. но какво друго мога да направя. не, не ми е омръзнала. аз я виждам по-различно. за мен това не е просто някаква стара дреха, отдавна изгубила времето, в което е била модерна. знаеш ли какво е класика… оф, остави. просто не ме слушай. и аз не знам, какво говоря тези дни.

изобщо, кой знае? някой, изобщо, знае ли какво говори, днес?

- ама тая форма… адски много ме дразни!

- абе, какъв ти е проблема с ада? първо да върви по дяволите; сега адски много те дразни… мисля, че ти имаш проблем.

омръзнало ми е от недоволни, като тебе. защо не вземете… защо не вземете да се махнете, най-накрая. ами да – махайте се от тук, щом не ви харесва да я гледате. да гледате въобще. дори да слушате. шумът те дразни, казваш. ами ти? ами шумът, който ти произвеждаш с непрестанните си оплаквания? мислиш ли, че на мен не ми омръзна от теб? и от всички други като теб. вие сте хиляда пъти по-лоши от всички останали. защото вие направихте всичко това сиво и шумно… и толкова трудно, по дяволите!

- не е така лесно. мислиш ли, че не искам да се махна?

- замълчи, моля те! аз сега се чувствам, толкова лека. не знаеш колко лека се чувствам. мога да полетя, ако те пусна. нищо не би могло да ме спре. само ако можех да те пусна. ти.. ти си моята тежест. ти ме задържаш и тая глупава форма. а теб какво те спира? нищо! абсолютно нищо! и ми казваш, че не било лесно? ти си полудял. защо не вземеш да се махнеш, наистина?

аз ще остана. може би, няма да отлетя… може би, дори ще ми хареса да остана.

той, тогава изгаси фаса. изправи се. погледна я. и тръгна.

тя май не отлетя…

Преди осем дена бяха мероприятията. Група хора завършваха своето средно и решиха да забият в някой локален бар — да отбележат новото начало. Подходящо.

Аз писах както обикновено върху жълтите големи листи своята бъдеща книга, когато група празнуващи мина покрай пицарията. Сладкото предимство на покрива – можеш да съзерцаваш всеки един без да нарушиш мира му.

Младите граждани изглеждаха равномерно разпределени откъм пол. Девойките се бяха сдобили с атрактивни рисунки по лицата си, чрез които желаеха да изразят своето уважение и любов към дългогодишното сътрудничество в групата им. Стара традиция.

Моето статукво на наблюдател не продължи дълго и аз се провиках отгоре с поздрави към младите дами. Реакцията на групата не беше особено отразяваща и те бързо подминаха моята малка пицария, върху която създавах своя труд и сервирах бира на случайно попадналите вътре квартални изгнаници.

На път за стаята, изхождайки трите улица разделящи работното ми място от дома, бях отнесен от разсъждения върху тринадесета глава, в която усилено се опитваше да пробие девойка с алена кожа. Алената кожа не знаех как да докарам – сякаш ми ставаше лошо от нея.

Прибрах се. Поцъках на мобилния – след което заспах сладко в мръсни сънища.

Събуди ме разговорът между един от многобройните ми съседи и жена му. Обикновен разговор не би го направил – аз спя стабилно и мърсувам без възмущение – но армейското потекло на споменатия караше гласа му да се извисява над възможностите на моите звукови защити. Беше щастлив в своето възмущение от майстора и да – рисуваше своя вечен ремонт.

Бях започнал да пия кафе миналата година. Периодът, когато реших, че трябва да препрочета цялата си библиотека. Оказа се задоволително стойностен брой книги.

Кухнята е прекрасна през слънчев ден. Всичко вътре е ясно и спокойно. Малкото сепаре се усмихва и привиква затъпените ми сетива към себе си. През това време водата е завряла и аз пия своето лешниково кафе.

Сутрин, която ми допада и гледам да реконструирам всеки ден. Потеглих към пицарията.

Беше заключено. Управителят се казваше Вайо – Вайо Сончев -, а странно, но как – вчера бешеваевщица. Празник, който много наподобява имен ден, но се празнува като сватба. Традицията задължава на Вайо вуевщица да е водещ на забавлението. Получава се място, където може да споделиш на непознат своите идеи и заключения. Ако те поканят.

За два часа успях да дам начало на следващата си глава. Вайо се появи и почна да разказва за двете булки, които задянал на купона в Метрото. Метрото, забавен клуб със своето ужасно оригинално име, беше любимото място на Вайо. Клубът беше символ на късния, но успешен опит да се прокара тунел до нашия квартал. Един от любопитните факти около Метрото беше, че всички средства, които успееше да източи от жителите на квартала, отиваха в сметката по поддръжка — и евентуално нов строеж — на метрото. Благотворителен клуб.

Вайо, усмихнат и изключително чорлав, отключи входа към пицарията

Не ме щадете. Не и заради неспособността ми да измисля заглавието. Опитах дори с престоя на тераса една седмица – без резултат. Аз съм абсолютен глупак, а заглавието така и не идваше. Предпочитах да се събуждам през пролетта. Тогава млякото беше най-мелодично, а песента на кафеварката – прясна. Повярвайте ми – прекарах три години в школа, от която се предполагаше, че трябва да изляза една напълно съвършена машина за изграждане на сигурни велики заглавия. Но тогава никой не си направи труда да ми дефинира думата. Тогава може би, дори и да са можели – не го направиха. Предпочетох да напиша първо шестте глави, след това да се върна към размишленията си за подходящото, ултиматумно заглавие, за моята дебютна книга. Трябва да ви призная – за корица дори и косъм не падна да мисля. Нищо. Всичко се концентрира около заглавието. Обичах, когато си лягам – обикновено към прилична утрин – да събличан съзнанието си от себе си, да го просна на стола и да започна да анализирам деня му. А там … единствено шестте глави и нито едно заглавие. Нито помен от корица. През пролетта е хубаво. През пролетта е хубаво. Но е забранено през пролетта да издаваш какво и да е. Дори – представете си – моята първа книга. Написах я докато работех в една пицария. Намираше се на три улица от входа, в който блок делях стая с една рускиня, която се оказа уфка – разказваше невероятни башкирски свръхземни истории, в които главните роли се осъществяваха от мен. Не питай. Масата за персонала, която е изключително прословута със своето гостоприемство в света на пицариите, се намираше – необичайно за – на покрива на описваната пицария. Достъпът до нея не се осъществяваше с автоматично средство, нит със стълба. Преди да започнем въобще да я посещаваме, беше необходимо да изкараме курс за овладяване на вътрешния мир. След което използването на посочените методи беше излишно. Опитвах се да пиша всеки ден. Всеки работен ден. През почивните дни ходих на кино и то само на един филм. Когато го смениха, смених киното. Горе на покрива, сред бамбуковите ябълки и чаените гъсенички, аз създавах това нещо, което се превърна в проблем за вас в момента. Нямах проблем с концентрацията, защото за обикновения човек да достъпи тази персонална маса беше невъзможно. Както и случайно поглед да падне върху нея – та тя беше върху покрива на пицарията. Проблемът с досадните персонажи по терасите, които зяпаха от блоковете, мъдро надвесващи тулсове вред пицарията, беше решен като сложихме навес. Цветът на навеса беше според сезона на отсрещното полукълбо, но пък художникът беше дълбоко мой човек – аз му купувах цигарите – и постигахме известни споразумения в определени дни. Случи се така че художникът изчезна, а аз продължавах да не виждам заглавие.

стъпвам върху зелените чаши в очите ти
несериозна съм защото крача в кръгове
срещам те на спирките на моето старание
за нещо повече от периферно тяло
и нечуто искане
настъпвам сенките събрани в локвите
от вечното очакване за ден и свят без граници

Есенно слънце гали лицето,
самотата тихо загнездва се в сърцето,
боли, когато душата тъне в тъга и забрава,
а споменът за щастие в ума ти леко изтлява.
А красивия есенен ден коварно и тихо минава край теб,
краде всеки спомен, вкус и ухание,
с всяка минута, с всяко дихание.
Забравяш кой си в края на деня,
потъваш в гъста есенна мъгла,
влажно, жадно тя обгръща те със свойта простота.
С паст необятна бездна дълбока
изсмуква всяко чувство и спомен
за твоя живот,
оставаш кух и безчувствен робот.

Седях на металния стол с притаен дъх. Не исках да го будя, а не можех да понеса топлината на плътта му така близо до своята, изгаряше ме. Седях и го гледах. И той спеше. Свит като беззащитен ембрион, вероятно без да съзнава колко беззащитен всъщност бях аз. И как болеше… Гърдите му леко и равномерно, без никакъв звук, повдигаха и сваляха тънката завивка. А аз не можех да си поема дъх. Като че пурпурно кълбо катранен гняв сковаваше гърлото ми и всяка глътка въздух, проправила си път през него, прогаряше като цигара дробовете ми. Не беше задушно – прозорецът бе отворен още от ранния следобед. Дори тогава топлият вятър, нежно нахлул от там, ме караше да изтръпвам, а хладният нощен бриз сега просто ме вледеняваше. Но той не потръпваше. Лежеше в детинската си поза с вбесяваща, почти нелогична небрежност. И спеше. Може би даже сънуваше, понеже от време на време горната му устна ту се изкривяваше в гримаса като че от прекалено тежък парфюм, ту се разливаше в блажена усмивка. Аз не спях. Тази нощ, и предната, и милион други преди нея. Боях се. Всеки път, когато смазаното ми от умора тяло болезнено ми напомняше за съсипващата го жажда за сън, нажеженият страх го наказваше за слабостта. Страхувах се, че дръзките ми планове нямаше да издържат опиянението на съня, а аз не бих могъл да пребъда и час без тях. Единствени те ме крепяха и пречеха на ума ми да изтлее в забрава. Беше късно. Вече започваше да гасне. Реших се и вперих поглед в мрака, виждайки семплите и мъгляви негови очертания. За последен път. Станах и тръгнах, без да затворя нито една врата след себе си, но и без да има нито една отворена пред мен. Вървях с ясното съзнание, че изоставям един съвършен сън без причина и цел. Заменях го за празна нощна улица, по която щях да крача в присъница до безкрайност. И вървях. А той спеше.

Тази мека светлина, като че ли отслабва, но никога не умира. И тази тишина, през която се прокрадват хаотичните ми и несвързани мисли. А ето ме и мен, готов съм да заспя, но така и не заспивам. Може би, защото всъщност не съм съвсем буден. Може дори да не съм тук, но къде съм тогава? И защо съм сам?

Стаята не беше нищо особено, беше доста стара. Тапетите бяха изпокъсани, но красиви. Бяха тъмно червени и нежната светлина от лампите ги караше да изглеждат приятно. Подът беше дървен и скърцаше на места. Не помня дали имаше прозорци. Люлеещият се стол в средата привлече вниманието ми. Реших да седна и да помисля. Цялата обстановка ми повлия доста добре. По навик се обърнах да погледна часовника, който стоеше на рафта при книгите. Това наистина ме изплаши. Нали не бях влизал в тази стая досега, защо тогава се появи този навик? Часовникът показваше девет и петнадесет. Бях изморен и не исках да мисля повече. Но си помислих нещо като за последно. Мислех си за стаята. Всъщност тя беше красива. С всичките тези ужасно стари предмети и книги. С червените тапети и меките светлини. Беше като магия, като сън. Всъщност си беше сън. Това беше любимият ми сън. Сънувах тази стая поне веднъж в месеца. Вече цяла година. Там проблемите изчезваха, бяхме само аз и часовникът, който показваше девет и петнадесет. Винаги. Но от време на време го поглеждах, просто така. Това беше моето място за почивка и размисъл. Харесваше ми там. След време дори започнах да прекарвам повече време вътре. Все повече и повече. В един момент имах чувството, че животът ми е съня, а стаята е реалността. Това не би ме безпокоило, ако знаех кое ми харесва повече. Но нещо не беше наред. Вярно е, че в сънищата си намирах доста отговори на тревожните въпроси които съпътстваха ежедневието ми. Вярно е, че ги търсех неуморно. Но нещо в тази стая започна да се променя. Докато мислех в нея, тя започна да издава звуци. Малки, краткотрайни звуци, от онези, за които се питаш дали наистина си ги чул. Или, за които си казваш, че нямаш обяснение, но все пак не обръщаш много внимание. Звуците ме плашеха, признавам. Ставаха все повече и все по-дръзки. Притискаха ме и ме побиваха тръпки от тях. Въпреки, че навестявах стаята само веднъж месечно, докато бях вътре, тя ме поглъщаше като за година. А дните ми ставаха все по кратки, докато стаята растеше. Променяше се. Като че ли се ядосваше затова, че си тръгвам всеки път. Плашеше ме, за да изрази недоволството си, дори това да ме отблъсква повече. Една нощ, отново потънал в мисли, аз се обърнах за да погледна часовника. Показваше единадесет. Обърнах се отново. Единадесет? Не можеше да бъде. Защо часовникът работеше? Времето ми в стаята беше безкрайно. Какво отброяваше той въобще ? Плашещите звуци и тик-такането наистина ми идваха в повече. Не исках повече да ходя там, но се връщах някак си. Най-подтискащото предстоеше. Мисля, че беше малко след втората година, когато стаята заплака. Плака дълго – цяла вечност. Беше като буря, която ме връхлиташе на вълни от безпощаден студ и малко топлина. Всички тези звуци, часовникът и студът ме мъчеха, не можех да мисля повече. В умът ми се изливаха ужасяващи картини. Обземаше ме страх, забрава и объркване. Започнах да губя себе си. Съпротивлявах се с всички сили, наистина се борех, но тя беше безпощадна. Искаше да се предам. Това, че се борех я вбесяваше. Желанието ми да се събудя и да не се върна никога повече при нея беше нейният най-лош кошмар, докато тя се беше превърнала в моят. Общото помежду ни беше единствено това, че и двамата искахме да се отдалечим от най-големите ни страхове. Искахме мир, спокойствие. Искахме нещата да се върнат както преди. Но тя беше като дете, не осъзнаваше – просто реагираше. Не можех да я спра. Бях изтощен и отчаян. Студът ме убиваше бавно. Звуците и часовникът бяха най-лошият ми кошмар. Реших да опитам…реших да се предам. Може би щеше да ме разбере. Много исках да ме разбере и да ме освободи. Би могла. Затова опитах. Предадох се напълно и искрено. Животът в мен беше започнал да си отива. Здравият ми разум също. Не можех да победя тук. Малко преди духът ми да се пречупи стаята утихна. Студът спря и звуците изчезнаха. Часовникът беше спрял на шест и двадесет и три. Отново седях на хубавият люлеещ се стол в средата. Светлината беше толкова мека и успокояваща. Струва ти се, че отслабва, но никога не угасваше напълно. Последните мисли в съзнанието ми се пресякоха и изчезнаха завинаги. Бях толкова уморен, но така и не заспивах. Може би просто не бях съвсем буден. Може дори да не съм бил там, но къде съм бил тогава? Опитвах се да си спомня, но след това забравях и всичко започваше отначало. В очите ми се събираха сълзи – нима бях тъжен ? Ето това мисля, че си спомням. Заради самотата е било. Тя винаги се връща и ти никога не си готов. Мислиш си, че си открил начин, но се заблуждаваш, защото тя винаги те пречупва. И ако си мислиш, че си по-търпелив от нея – прав си. А самотата е тук, за да си спомниш, че е така. Да, прав си. В следващия момент ще се срещнеш и с тишината и това ще те натъжи. Би могло. Би могъл да се удавиш в собственото си отчаяние, надеждите ти ще започнат да потъват, а мечтите ти ще избледнеят. Кой си ти, за да се бориш? Не би могъл. Но после ще си спомниш, че въображението ти е магия и волята ти е силна и ето, че ще можеш. След това тишината ще се слее със самотата. Ще изчезнат, като студен и мрачен сезон. Може и да се върнат, но ти ще си готов, защото си се преборил и знаеш как. И може би знаеш, но дали ще си спомниш и няма ли да потънеш пак в съня, в който си уморен, но не можеш да заспиш? Точно така, ще забравиш. Ще се опиташ да се намериш и ето я там. Красива е и те омагьосва с деликатния си пламък. Тази мека светлина, която като че ли отслабва, но някак не умира. И ето ме, пак съм тук. Но този път….ще си спомня ли? Надявам се. Моля се…