не мога да порасна
между себе си и мен.
пространството не се
продава на деления.
от тук и от преди
все същият абсент,
натъпкан със старание
във вените.благодаря на себе си
и мен,
че мислим
за удобството
при оцеляване.
в чаршафите,
които ще смекчат
вината, отрезвен,събужда се денят
за зазоряване.
вече посрещам утрото в три сутринта. някъде там, преди и след това слънцето залязва. разчупвам тишината с каквото мога. понякога не успявам. тогава си купувам шоколад и стягам багажа си. защото вечер, винаги малко преди и след това, успявам да те срещна. вървящ по магистралите около врата ми.
“не знаех, че човек може да умре, когато е влюбен” – прочиташ ти края на моята книга, малко преди да ме прелистиш завинаги.
после аз съм всичко онова, което никога няма да познаеш. страниците, които няма да ти се случат. само един чувал, за който е нужна река. докато слънцето е луна в три през нощта.
алкохолни вечери
в цигарен дим
гравират пеперуди
във главата ми.
шумът е музика,
а музиката – шум.
или отвън китарите
са просто
вятърът.
светът е пощурял,
затворен между
тухлените си стени.
(децата там са полудели)
обърнали му гръб,
на мръсния бордюр
сме само аз
и ти.
и няколко цигари време.
(след тях и ние пак ще полудеем).
02.10.10
начупвам бавно
своите кости.
внимателно -
за да ме заболи.
оставям ги пред
твоя праг.
мълча до три.
останалото е банално -
боклукът се изхвърля
призори.
стъпвам върху зелените чаши в очите ти
несериозна съм защото крача в кръгове
срещам те на спирките на моето старание
за нещо повече от периферно тяло
и нечуто искане
настъпвам сенките събрани в локвите
от вечното очакване за ден и свят без граници