Преброих десет най-различни възглавници на двойното легло в ъгъла. Небрежно подредени върху кафеникавата завивка. Над леглото имаше прозорец с полу-прозрачно перде, а около него, на стените огромни снимки в рамки. Старите, оранжеви тапети почти не се виждаха, по стените, чак до тавана имаше рафтове пълни с книги. Много книги – малки, големи, стари и цветни. На шкафа до леглото стоеше странна, метална лампа и стъклена бутилка с вода. Отпред имаше ниска ракла, и върху нея непочистен, голям, черен, керамичен пепелник.
Цветовете от другата страна на погледа ми се променят рязко, когато усещам аромата на момиче до себе си. Сигурно е от възрастта, но тялото ми е все по-удобно. И въпреки това изпитвам все по-голяма нужда от нечие чуждо.
…
В стаята кислорода е почти свършил. Изпушихме го още снощи. Скоро слънцето ще изгрее и ако пердетата не са достатъчно плътни ще позволят на растението в ъгъла да произведе малко, за да се събудим. Сигурно не са, защото различавам силуета на сградата отсреща. Комини – сигурно е по-ниска от тази – шанса за слънце е още по-голям.
…
Усещам болка от светлината. От всички цветове сега виждам само червения.
– Събуди ли се? Чувам как мигаш. – Сладки звуци, които връщат в съзнанието ми спомени от изминалата вечер. Сега се сетих коя е тя. Колко тъжно, че не знам името и. Сигурен съм, че името и е хубаво и много и отива.
Може би Ана?
…
Рядко копнея за цигари и кафе сутрин, но ще я направя щастлива. Обичам когато хората се усмихват.
…
Може би е време да отворя прозореца? Сутрин е любимото ми време от деня, уви рядко имам смелосттада му се наслаждавам.
…
Продължителното съзерцаване един друг в тишината ме навежда на мисълта, че няма да бъдем така щастливи за дълго. По-добре да се възползваме напълно от красотата на момента. Защото втори няма да имаме. И това крие щастието ни. На кого му е притрябвала безкрайност. Безкрайността прави всичко евтино. На мен толкова ми стига. Време е това да се превърне в спомен.
вярвах, че нещата са красиви.
че не е за едното чукане,
и мацките са като в книгите и филмите.
но всеки път оставах сам на пода,
сам с цигара и взе че ми хареса
да вярвам, че нещата са красиви.
чукането не е трудна работа.
дори усмивката на сутринта я мога,
погледът обаче е магия
с вкус на шоколад…
Вдъхновено от ‘Мечтите на Един Нещастник’ из бъдещата ми книга. Написано, някъде в далечната 2007 г. от един пиян Аз.
- не ти ли омръзна да я гледаш тая форма? все тая остаряла форма. така ли не се намери някой да я промени. омръзна ми от сивото и от тежкото. и от тоя шум, по дяволите, омръзна ми!
- по дяволите, казваш..? ами ако дяволите бяха ангели? аз само предполагам. но какво друго мога да направя. не, не ми е омръзнала. аз я виждам по-различно. за мен това не е просто някаква стара дреха, отдавна изгубила времето, в което е била модерна. знаеш ли какво е класика… оф, остави. просто не ме слушай. и аз не знам, какво говоря тези дни.
изобщо, кой знае? някой, изобщо, знае ли какво говори, днес?
- ама тая форма… адски много ме дразни!
- абе, какъв ти е проблема с ада? първо да върви по дяволите; сега адски много те дразни… мисля, че ти имаш проблем.
омръзнало ми е от недоволни, като тебе. защо не вземете… защо не вземете да се махнете, най-накрая. ами да – махайте се от тук, щом не ви харесва да я гледате. да гледате въобще. дори да слушате. шумът те дразни, казваш. ами ти? ами шумът, който ти произвеждаш с непрестанните си оплаквания? мислиш ли, че на мен не ми омръзна от теб? и от всички други като теб. вие сте хиляда пъти по-лоши от всички останали. защото вие направихте всичко това сиво и шумно… и толкова трудно, по дяволите!
- не е така лесно. мислиш ли, че не искам да се махна?
- замълчи, моля те! аз сега се чувствам, толкова лека. не знаеш колко лека се чувствам. мога да полетя, ако те пусна. нищо не би могло да ме спре. само ако можех да те пусна. ти.. ти си моята тежест. ти ме задържаш и тая глупава форма. а теб какво те спира? нищо! абсолютно нищо! и ми казваш, че не било лесно? ти си полудял. защо не вземеш да се махнеш, наистина?
аз ще остана. може би, няма да отлетя… може би, дори ще ми хареса да остана.
той, тогава изгаси фаса. изправи се. погледна я. и тръгна.
тя май не отлетя…